Приказката на A Daughter of Lilith

Разказвали ли сте приказки ? Приказката на A Daughter of Lilith 650269930

Е, и да не сте, на вас със сигурност са ви разказвали.
Едва ли има някой , който да не ги е обичал.
Ето, тук имате шанса да се проявите като създатели на една дъъъълга приказка...
Предлагам всеки да напише по няколко изречения, като всеки следващ продължава мисълта на предишния.
Да видимммммм smile

На потъналия в прах таван на старата къща имаше какви ли не интригуващи съкровища -сандъци, овехтели пъстри дрехи, една счупена нощна лампа,която понякога светеше, друг път -не, скърцащият, очукан, люлеещ се стол на бабата на Дребосъчето,издраскано малко бюро,с мастилница и перодръжка, купища пожълтели неизписани листи....
А ... и нааааай - ценното в тази здрачна, тайнствена, мини вселена -една голяма и тежка книга с много, често странни картинки, с изписани с красиви, изящни букви страници, Дребосъчето още не можеше да чете, но знаеше, че тази книга не е обикновена, защото винаги когато я отваряше, картинките оживяваха, придърпваха го и го отвеждаха всеки път в различни светове, кой от кой по - чудесен, по-омайващ и каращ го да забравя за всичко друго на света и да се смее и гледа омаян всичко, което ставаше в тези приказни палитри от цвят и музика.
И този път, той се измъкна веднага след обяда, с голяма намазана с мед и масло филия хляб, която дояде горе пред малкото прозорче, от което се виждаше целия град, пръсна трошичките на гукащите сладко гълъбчета и след като старателно избърса пръстчетата си в някаква окъсана стара блуза на майка му, седна в старото кресло на баба му и .... разтвори книгата ...
(а къде го отведе този път тя ... оставям да разкаже следвашият участник в нашата приказка Приказката на A Daughter of Lilith 4060581793

Приказката на A Daughter of Lilith 4060581793

)

Приказката на A Daughter of Lilith A4571661310b

- Хей, хей! – извика някой.
Дребосъчето се огледа наоколо, но видя само рошавия безпорядък от пъстри вещи.
- Тук съм! Не ме ли виждаш? Точно под носа ти!
Момчето погледна в указаната посока, а именно – надолу, към страниците на книгата и тогава чак забеляза, че в долния ляв ъгъл, седнало по турски, към него се взираше малко смешно човече с лукав поглед.
- Ти пък кой си? – попита с жив интерес Дребосъчето.
- Пазителят на тази книга – отвърна тайнствено човечето и камбанката, която висеше от върха на синята му шапка, иззвъня.- Наблюдавам те от известно време и, да си призная, стана ми симпатичен. Не знам дали е от омазаната ти с мед физиономия, или от леееко щръкналите ти уши, но мисля, че би бил идеален приятел. В този ред на мисли, щом си приятел, редно е да те разходя из моите владения. Само дето ще ти е трудно да минеш през вратата с твоя великански ръст.
- Великански ли?- Дребосъчето се разсмя. – Че аз съм най-дребният в класа!
- Хич не ме интересува твоят клас!– каза Синята шапка. – Вратата е висока точно пет сантиметра и да ти призная, не вярвам, че ще успееш да се промушиш през нея. Обаче, понеже аз те каня и понеже наистина те харесвам, ще ти издам една тайна. Слушай внимателно! Отиди в кухнята, в десния шкаф над фурната баба ти държи бурканче с конфитюр от диви ягоди. Изяж точно пет и половина ягодки и докато преглъщаш последната, извикай силно „ Точка-точка-пет!” и после набегом се върни тук, понеже точно след пет минути ще си висок само три сантиметра. И както се сещаш, изкачването по стълбите ще бъде непосилно за теб.
Леко недоверие се четеше в очите на Дребосъчето... Че той ехееей, колко пъти е ял от бабиния конфитюр, а никога не се е смалявал. Да, обаче и никога не е крещял „Точка-точка-пет”, докато дъвче ягодите. И понеже от опит глава не боли, момчето се втурна към кухнята. Точно след пет минути то вече беше отново на тавана, седнало върху масата с книгата.
Нещо странно се случваше с него. Мастилницата взе да придобива размерите на гардероб! Леле, майчице! То наистина се смаляваше!
- Ето те! – доволно се ухили синьошапковото човече. – Вратата към моето царство ни очаква.
Изведнъж листите на книгата се заразлистваха с невероятна скорост и внезапно спряха на 117 страница.
- Тук е. – прошепна човечето. –Нарочно съм я скрил на 117 страница, понеже ако е в началото, ще привлича твърде много внимание. Така е по-сигурно. За тази врата знаят малцина. Добре дошъл в света ми, Дребосъчко!
Вратата се отвори и пред смаяния поглед на момчето се разкри гледка, каквато то не беше и сънувало...

И ето, че вратата от 117 странице тихо проскърца и зад нея слънцето блясна в очите на Дребосъчето, заслепи го за миг. Точно тогава малкото човече, което вече не бе толкова малко, го бутна бързо вътре и завъртя бравата зад тях. Като отвори очи, видя как светлината гали сянката на една малко еленче и пухкави бели зайчета се търкалят в лапите на синя вълчица...
- Ето - каза човечето с лукавия поглед - ела да те разведа в страната ми.
Слисано, Дребосъчето се оглеждаше и недоумяваше защо свирепите зверове играеха с нежните създания. Какъв беше този омаен глас и накъде се бяха запътили??? И докато си задаваше купища въпроси, стигнаха до тихо езерце, оградено с бели камни.
- Заповядай, гостенино, седни тук и се почерпи.
И в миг ято пъстроцветни птици се забързаха наоколо и донасяха с мъничките си червени човчици къстчета грозде, череши и ароматни круши, а две мечета подадоха боровинки, капини и малини...
- Колко е невероятно тук!!! - каза Дребосъчето и отхапа от жълтата круша. - Няма да си отида у дома повече. Тук ще остана да живея с теб.
Слисано, малкото човече се огледа
- ШШШШТ !! По-тихо! Добре, добре, няма нужда да викаш така. Ще видя какво може да се направи, ако наистина това е твоето желание...
- Да, да! Нали сме приятели? - каза Дребосъчето и заподскача радостно по тревата, затананика и се засмя звънко.
Незнайно защо човечето продължи да се оглежда,сякаш имаше нещо, което криеше. Някаква тайна се криеше зад усмивката му...

Но Дребосъчето беше прекалено заето да се оглежда удивено наоколо, за да забележи това.
Изведнъж обаче някакво глухо стенание премина над полянката с езерцето и сякаш за частица от секундата Слънцето се скри, въздухът стана горчив, а дивите животинки се вцепениха.
- Какво беше това? – Дребосъчето спря да дъвче крушата и попита с пълна уста.
- Първо – каза назидателно Синята Шапка, – не е възпитано да се говори с пълна уста. И второ, какво беше кое?
- Не видя ли? Тази сянка, която премина над нас...Този звук, сякаш някой хлипа някъде, някъде много далеч.
- Така ти се е сторило. Няма никакви сенки, нито гласове. Май прекали със сладкото днес, а? Виж Слънчицето как си грее, водата как блести, цветенцата как си шаренеят, чуй птичките как писукат и ще видиш, че всичко си е наред.
- Еми... може да си прав – съгласи се Дребосъчето. Но незнайно защо сърчицето му остана свито. Сякаш от някакво предчувствие за надвиснала беда. Една нахална пчела иззвъня покрай ухото му и то я пропъди с досада. Пчелата описа широк кръг около него и пак се завърна, само че този път беше включила моторчето си на безшумен режим и тихичко кацна на рамото на момчето.
- Сега ме слушай внимателно, без да казваш нищо.
Дребосъчето се огледа, но не видя никой освен Синята Шапка, който се беше излегнал на сянка под едно листо от репей, дъвчеше някаква тревица и блажено мижеше срещу Слънцето. И мълчеше. Да, най-важното е, че мълчеше.
Какви са тези гласове, дето ме преследват цял ден!, помисли си Дребосъчето. „Сигурно е нещо от тукашните плодове. Като нищо да са омагьосани!”
- Изобщо не е от плодовете – обади се пак гласът. – Според мен, аз говоря в момента. И съм пчела. А пчелите, както знаеш, съвсем не са плодове. На рамото ти съм.
Момчето погледна към дясното си рамо и наистина – там кротичко се беше настанила една пчела и блещукаше като златна на слънцето.
- Остави ме да ти разкажа защо съм тук. Но не трябва и думичка да казваш на Синята шапка за мен! Нали? Нашето царство е много, много старо. Тук всички живеем в мир един с друг и в хармония с природата. Но от известно време насам жителите на Скалистия Свят малко по малко навлизат в нашата територия. Това не би било проблем, ако не превръщаха планинските полянки в голи, сиви и студени скали. Ако не пропъждаха птичките и зверчетата. И ако не убиваха нашата Синя планина. Прокопават тунели в плътта й и изгребват скъпоценностите от недрата й. А нея я боли. Боли я ужасно... Онзи стон, който чу преди малко, идваше от нея. Навярно Пясъчните хора са отворили нова рана в тялото. Синята шапка е най-старият магьосник в нашето царство. Мисля, че е поне на 873 години. Много е видял, много е чел и е много мъдър. Но сега не може сам да се справи с нашествието на Пясъчните. В неговата мъдра магьосническа книга пише, че те могат да бъдат победени само в битка. А нашият народ не воюва. При нас няма воИни, няма оръжия. Сърцата ни са устроени така, че да не можем да нараняваме. За това той реши, че ни е нужен човек от Света Зад Кориците. Не знам как е попаднал на теб, но щом си тук – значи ти си Избраният. Който ще спаси нашето царство. Вчера Синята Шапка изпрати писмо по вестоносец до Скалистия Свят, с което им обявява война. Имаш седмица до тогава. Подготви се. Не трябва да допускаш грешки. Всъщност, ти вече допусна една: още като влезе при нас, каза „Няма да си отида у дома повече. Тук ще остана да живея с теб.”. И понеже го каза в секундата, в която първото глухарче отлетя, то се превърна в заклинание. Няма да си отидеш у дома. Ще останеш тук завинаги. Сам се омагьоса на това. Затова, приятелче, не губи време! Съдбата на нашето царство, а и твоята собствена в момента са изцяло в твои ръце...
- Ддо... добре, ама защо Синята Шапка нищо не ми каза? – Дребосъчето гледаше с ееееееей такива очи и не можеше да проумее как ще се справи с една цяла армия от Пясъчни хора.
Но пчелата вече я нямаше на рамото му. Една златна точица се носеше на фона на ясносиньото небе и бръмчеше усърдно.

Синята Шапка се размърда и рязко скочи. Дългото му мислене беше приключило и сега се взираше наоколо с бистър поглед. Небето над красивия пейзаж леко притъмня. Той грабна за ръката все още стреснатото Дребосъче, без да го поглежда в ужасените очи и го замъкна надолу към долчинката, от където се подаваше полуразрушен комин.
– Ти ме излъга! - хлипаше Дребосъчето – Ти ме доведе тук с хитрост! Искам си у дома!
Синята шапка хапеше устни, но продължаваше да подтичва надолу, почти влачейки Дребосъчето. Изведнъж стана тъмно като нощ. Въздухът натежа и заприлича на течност, която забавяше още повече движенията им.
– Бързо! - истерично крещеше Синята Шапка и със замах отвори прашната овална врата но старата къщичка пред която се намираха. Служейки си с крак хлопна вратата след себе си, завъртя се на пети и закова погледа си върху този на Дребосъчето. Гледаше мокрите следи по бузите му и посегна да ги изтрие.
– Не ме докосвай! – извика малкото дете и отстъпи назад.
– Не се страхувай, Дребосъче.Няма да ти сторя нищо лошо.Просто ме изслушай.
Дребосъчето хлъцна веднъж, дваж и седна на едно прашно столче, от което висеше намачкан златист плат и се влачеше по пода.
– „ Точка-точка-пет!” – как може да съм толкова глупав. Дребосъчето си мърмореше като вместо страх , в душата му се прокрадна яд и отмятайки глава назад изкрещя – Ти си магьосник, който отвлича деца!
Синята Шапка се почеса по темето и щракна с пръсти.
– Златоперка! Пробързала е да те уплаши!- магьосникът нервно започна да се движи напред–назад.
– Коя е Златоперка?– попита Дребосъчето , но се сети за пчелата на рамото му и млъкна.
– Златоперка е моя ученичка, но е против теорията ми, че само хората могат да ни помогнат в ситуацията , в която се намираме.От хиляди години никой човек не е стъпвал тук, освен този, който ни е създал. Легендата разказва за първия човек, който след като създал тази страна изчезнал във водите на Безкрайното езеро. Много тъжна история.
– Но аз съм малък още.. - проплака почти Дребосъчето.
Магьосника клекна пред него и постави успокоително дланите си върху коленете му.
– Точно затова, че си дете те доведох при нас. Ти си най чистата и възторжена част от човешката раса. Твоята смелост и фантазия са безгранични и като дете с невинноста си и детската си душа можеш да си единственото ни спасение. Децата не познават злобата и пошлостта.
Магьосника стана и се отпави към прозореца. Дръпна старите завеси и в пространството се понесе облак прах.
– Виж, – продължи той, сочейки навън - тъмните сили обикалят наоколо и търсят невинните души.
Небето постепенно изсветляваше и тъмнината се отдалечаваше бавно през гъстите храсталаци в далечината.
– А сега се огледай тук - магьосника дръпна завесите на всички останали прозорци.
Дребосъчето зашари с поглед наоколо. Изведнаж остана със зяпнала уста и грабна от масичката пред него една счупена нощна лампа. После погледна стола на който седеше допреди малко - бабиният люлеещ се стол!
– Какво значи това!?