на дъжда

А водата беше толко синя.....
тревата пък ухаеше на пеперуди,
с дъжда обичаме една река
помалко странни и помалко луди.

А той- Дъждът покани ме в неговия дом,
където обаците тихо спяха,
където драконите имат си подслон
и самодивите цветя за нас беряха.

Седяхме взрени в нашата любима,
по вятъра долавях пулса на водата.
Дъждът целуна я на хълма, тя замина-
надолу, мене, в равнината да ме чака.

Говорихме за нея или за орлите?
Непомня, но усетих, че валя.
Дъжда ме галеше безмълвно, и с лъчите
ми сплете той от слъцето дъга.

И мисля, че Дъждът мечтаеше магия,
но само ме прегърна, замълча.
А тя реката пак избяга и засвири
една друидска песен за жена.

А с него нии сме толкова различни,
той се буди горе, аз в равнина.
И двамата неможем да сме безразлични,
когато вдишаме от дивата вода.