Деандра и Боримир

С усмивка ще се спусне тази нощ
по сянката на облак под дъгата
и вятърът, изгубил свойта мощ
ще и прилегне кротък във краката.
Оставил си ми роза, Лорде мой,
по-тъмна от кръвта на демон черен.
Лежи на тъмния перваз. Дочувам вой
към пълната луна. Пик час неверен.
Защото луната в небето ни
отново е със сив воал мъгли
и е червено цвете от кръвта ми,
а демона в мен ще се роди.
Докосвам топлината на нощта
и късам вятъра с ярост,
за да не гали твоята коса
когато аз не мога.Все, за жалост!
С мъглите сиви пак си се завил
и носят те далеч от радостта ми.
Къде се скиташ, нежност- блед, немил?
Повяхва розата ти, капеща в дланта ми.
И шепнат лист по лист-обичам, забрави,
изгаряш ме, далече съм, раздяла.
Чета по устните на тъжните звезди
проклятия и тръпна с цяло тяло.
А ти си пулса на кръвта ми,
но си далеч, раздяла, тъмнина.
Тъгата, тази нощ, в чашата наля ми
безумие и капката от сторена злина.
По скъсания вятър се пилеят
за теб написаните стихове, цветя.
А моите ръце завързани немеят,
да те откъснат и до мен да те държа.
Заспи, сърце, от скръб в нощта преляло
и аз очи притварям в тежък сън,
да срещна някъде душа без мъжко тяло
и да се слеят две души с кристален звън.
Магичен звън- стомана галеща стомана,
и безумен мъж с пламнало сърце
да те откупя и притисна- неостана
любима, падам вместо вятъра в твоите нозе.

:4441: