Определителен член в българския език

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Определителният член в българския език е наставка, която се слага след дадена дума в изречение, за да се посочи или отличи предметът или явлението, което тя назовава, като вече познато или срещано в текста.

Пример: "Вън срещнах сестрата на Иван." ,с което се означава, че сестрата на Иван е вече познато лице.

Ако пред съществителното, което следва да се членува, има едно или няколко прилагателни, определителният член се слага само на първото от прилагателните, а следващите прилагателни и съществителното остават непроменени.

Пример: "Вън срещнах приказливата красива сестра на Иван."

Определителният член се различава в зависимост от това дали се използва за дума в мъжки, женски или среден род, единствено или множествено число.

Неправилната употреба на кратък член вместо пълен е една от най-честите грешки при писането на български език.

Определителният член в книжовния език

В мъжки род

Определителният член за думи от мъжки род може да е наставката -ят (хлебарят), -ът (вятърът) или съответно -я (хлебаря), -а (вятъра). Както е видно определителният член в м.р. може да бъде пълен или кратък. Според правописната норма пълен определителен член се използва когато съществителното е подлог в изречението, а кратък — когато е допълнение.

Пример: пълен член „Хлебарят меси тестото“ и „Вятърът шуми в клоните на дърветата.“
кратък член „Докараха брашно на хлебаря“ и „Момчето слушаше шума на вятъра“

Трябва да се отблежи обаче, че кратък определителен член се използва и при страдателен залог (пасивна конструкция), когато реално извършващият действието има функцията на допълнение:

Пример: „Тестото бе замесено от хлебаря.“ и „Писмото бе издухано от вятъра.“

Проверка
Най-лесна проверка, за това дали е правилно да се използва кратък или пълен определителен член, се прави като заменим въпросното съществително от м.р. с местоимение — ако пасва личното местоимение „той“ (именителен падеж) се използва пълен член, а ако местоимението е „него“ (винителен падеж) се използва кратък.
Пример: „Той меси тестото“; „Той шуми в клоните на дърветата“; „Докараха брашно на него“; „Момчето слушаше шума му (т.е. неговия=на него)“; „Тестото бе замесено от него“ и „Писмото бе издухано от него“.

Изключение: При говорно общуване е правилно да се използва кратък член при всички случаи.

Някои групи имена от мъжки род се членуват по моделите за женски и среден род: владика, слуга, баща; дядо, чичо, гуру и т.н.

В женски род

Наставката в женски род е -та. Трябва да се отбележи, че при думи от ж.р. завършващи на -т и -щ наставката не се променя на -а, а остава -та, което води до двойно тт или леко непривичното съчетание щт.

Пример: пролетта, смъртта, нощта, мощта.

В среден род

Наставката за определителен член в среден род е -то. Няма особености и изключения при употребата му.

Пример: кучето, гнездото.

В множествено число

Наставки могат да са -та, -те. Няма особености и изкючения при употребата му.
Пример: кучетата, хлебарите

Проблеми

В съвременната употреба на български език се усеща засилваща се тенденция за погрешно прилагане на правилата за определителен член в мъжки род, която от ежедневното неформално писмено общуване преминава и в средствата за масова информация.

Пример: "Обекта е с климатик." и "Не пипайте бижутата на стелажът."

Членуването на съществителните имена в или от мъжки род с пълен член е писмено правило в българския език. Изразява се в поставянето на окончанието -ът (твърда форма) или -ят (мека форма) в края на думата. Неговата неправилна употреба е една от най-честите грешки, правени от пишещите на български език.

Кога се пише пълен член и кога не?

Стандартна дефиниция

Подлогът и подложното сказуемно определение в едно изречение (именната част на съставното именно сказуемо) трябва да се членуват с пълен член.

В математически стил

Необходимо условие една дума да бъде подлог е пред нея да няма предлог (до, от, на, в, зад, пред, над, под, върху и т.н.). Това означава, че ако пред определена дума стои предлог, тогава тази дума в никакъв случай не може да изпълнява ролята на подлог и затова не трябва да получава пълен член.
Пример:
Това е краят на примера.

Определяне на подлога

Подлог се нарича вършителят на действието от граматична гледна точка.

В повечето случаи е доста лесно да се определи подлогът, но понякога това може да бъде доста трудно. В следните изречения лесно може да се обърка вършителят на действието:

Обектът се охранява. (А не грешното „Обекта се охранява“.)
Магазинът е затворен. (А не грешното „Магазина е затворен“.)

Тук грешката се предизвиква най-често от това, че е употребен страдателен залог. Това води до заблудата, че в изречението липсва подлог. Подлог в този случай е не логическият вършител на действието, а граматичният. Това е магазинът или обектът.

Управляване на сказуемото

Съществува следното правило: подлогът управлява сказуемото. Следователно, ако се промени подлогът, се променя и сказуемото. Ето как изглеждат горните изречения, ако съществителното е в множествено число:

Обектите се охраняват.
Магазините са затворени.
Охраняват ли се обектите?
Затворени ли са магазините?

Вижда се, че за да имат смисъл изреченията, е нужно да се промени спрежението на глаголите, което показва, че съществителните играят ролята на подлози.

Проба с той/него

Трудността е в това, че по същество става въпрос за падежи — именителен падеж за подлога и винителен или дателен за допълнението. Но, в българския език съществителните имена почти нямат падежи (изключение прави звателен падеж). И затова говорещите на български нямат чувство за падеж. Единствените други остатъци от падежи са при местоименията . Оттам произлиза и следното правило за проверка:

За да се определи дали дадена дума е подлог, се заменя въпросната дума с лично местоимение. Ако пасва „той“, значи думата е подлог, пишем пълен член. Ако езиковият усет подсказва „него“ или „нему“ („на него“), значи думата не е подлог, пишем кратък член.

Проверка с горните изречения:

Той (обектът) се охранява.
Той (магазинът) е затворен.
Охранява ли се той (обектът)?
Затворен ли е той (магазинът)?

Вижда се, че всички заменени думи са подлози.

Сказуемно определение

Сказуемното определение е качество или характеристика на подлога. Съставното именно сказуемо определя подлога чрез име и спомагателен глагол.

За пример със сказуемно определение може да се вземе следното изречение:

Магазинът за обувки е най-големият обект в безистена.

„Магазинът“ е подлогът, а „най-големият обект“ е сказуемното определение.

Специфична употреба

При въпросителни изречения правилото за членуване е същото:

Затворен ли е магазинът? (a не Затворен ли е магазина?)

С пълен член се членуват имената от мъжки род в заглавия на книги, филми и др. - когато се срещат самостоятелно, например:
Рибният буквар, Храбрият оловен войник, Железният светилник, Последният мохикан, Кръстникът, Пътят към робството. Когато подобно заглавие е употребено в рамките на изречението и не е подлог (или сказуемно определение), то се членува с кратка членна форма, например:
В книгата “Пътя към робството” Фридрих Хайек разглежда механизма на зараждане на тоталитарната държава.
С кратка членна форма се членуват съществителните имена от мъжки род, когато те представляват прякори и прозвища на лица, например:

- Добрутро, Калмук! - поздрави го Котомана, макар че беше надвечер.
Калмука не погледна него, а Матаке и рече:
- Добре дошел, гостенино! - и пак поглади брадата си. (Йордан Йовков, Вечери в Антимовския хан, Баща и син)

С кратка членна форма се членуват географски имена от типа на Хисаря, Предела, Леденика. За разлика от тези случаи имената Ватикан и Анадол се членуват по общото правило, тоест изборът зависи от синтактичната им позиция в изречението:

Ватиканът излезе със съобщение. Посетих Ватикана. Анадолът е особен район. Прекосих Анадола.

Историческа перспектива

Както в миналото, така и днес правилото за различаването на пълен и кратък определителен член в българския правопис бива обект на езиковедски спор. Въпреки че в съвременните български го̀вори не се прави разграничение на синтактична основа между формите за пълен и кратък член, съществуват разлики в тяхната употреба. В някои наречия се използва предимно една от формите, а в други се употребяват и двете като взаимно заменяеми. Поради това в книжовния език се е наложило правилото за употребата на пълната и кратката форма на пълния член спрямо падежа на името в изречението, т. нар. синтактично правило.

За пръв път различаване на различни форми на члена според синтактичната функция на членуваното име въвежда Неофит Рилски в своята "Болгарска граматика", 1835 г., който в стремежа си да обедини различната употреба на членната морфема в различните български го̀вори стига до следното правило:

Членът при имената от мъжки род единствено число се пише -о в именителен падеж, -а в родителен падеж и -атъ във винителен падеж.

До края на ХІХ век подобно правописно правило се прилага и при членуването на имената от женски род, където формата за членуване в именителен падеж -та се променя в -тѫ във винителен и родителен падеж успоредно с окончавието на думата, съответно от -а в -ѫ и от -я в - ѭ.[1] Дриновската и Каравеловата правописна школа обаче използват единствено пълния член при имената от мъжки род.

Първият официален правопис на българския език санкционира употребата на определителния член според съвременното синтактично правило. През 1921 г. то е отменено от правописната реформа на правителството на БЗНС в полза на евфоничното правило, което определя пълен член да се ползва само пред думи, започващи с гласна. С падането на режима на БЗНС през 1923 г. цялата правописната реформа е отхвърлена и синтактичното правило е върнато в сила. В първоначалния проект за правописна реформа на правителството на Отечествения фронт от 1945 г. на пълния и краткия опредетелен член се дава еднаква стойност и се позволява свободната им употреба като дублети, каквито те се явяват в говоримата реч и поезията, но в последствие е решено да се запази действащото синтактичното правило.

Макар и общоприето, съвременното правило бива обект на критика от страна на някои български езиковеди като Беньо Цонев и Стефан Младенов. Докато някои презлагат премахване на пълния определителен член, други се обявяват за повторна замяна на синтактичното правило с евфоничното.