Убиец на мечти

Тя бе седнала на пейка стара,
във градината, препълнена със хора,
той идваше от градската централна гара,
доближи се и я заговори.

Защо сама си? Чакаш някой може би?
Кажи ми откъде си? Толкова си млада.
Да си поговорим, искаш ли?
От думи никой досега не е пострадал.

Поседнах малко, за да си почина.
Прибирам се до нас сама.
Обичам градската градина
и често тук самичка си седя.

Но късно е и вече се стъмнява.
Нека до дома ти те изпратя.
Сама не бива да оставаш.
Ти само покажи ми пътя.

Тя млада бе и толкова красива,
но също беше и разумна,
показа мила и любезна съпротива
и към дома самичка тръгна.

Той, възрастният мъж изчака
и щом от него тя се отдели,
последва я забързан в мрака,
до дома решен да я следи.

И гледаше той силуета нежен,
робувайки на свойта страст,
отдал се на инстинкт погрешен,
на животинското, живеещо във нас.

Настигна я във този черен миг,
грубо повали я на земята.
До никой не достигна нейният изплашен вик,
останал да ехти в душата.

И животното на ангела посегна,
носейки безкрайното страдание,
превръщайки я в жертвата поредна
на свойто дяволско съзнание.

И той превърна се във вечен белег,
превърна се в създател на сълзи,
в отрова, за която няма лек,
в коварния убиец на мечти.