Ще ти изпращам бледи жълти рози,
докато ми кажеш, че ми прощаваш
всички пропадания в бездните на гнева,
всички посърнали, оставени без вода мимози,
с които затрупвах пътя към моята душа.
Ще късам листенцата на жълтите рози,
планини от накъсан цвят ще изградя.
Дори да ме затрупат да е реална угроза,
по-добре погребана под тях да умра,
отколкото да замръзвам в очите ти студени,
да горя в леден кристал на солена сълза,
да сънувам рая, а в Ада да живея заточена
от твоята чисто мъжка надменна суета.

Ще ти изпращам вехнещи жълти рози.
Ако можеш да го понесеш, карай я все така.