А казват - черен гологан не се губи

Белите ибиси
на гордите ми нощи
жълти аруми кълват
и капе сок
по лицето на Луната
кръгла още,
сок стипчив,
отровен и
жесток
в своята невинност
осъзната,
гъст и млечен
като онзи път,
който се простира
над Земята
и по който
мислите вървят-
просяци, капризни
и унили,
търсещи подслон и
кършей хляб
от брашното звездно.
Губят сили.
Сълзите им сбирам -
кап,
кап,
кап
в шепите си,
бистри,
чисти,
с блясък
сребърен и
звън на
горски чан.
Литва птица бяла
с хищен крясък.
Зазорява...
Губя гологан.