Заклех те, да се случиш.. но кога? Това не знам...
И всяка нощ се моля сам да се научиш
да четеш звездите в моето небе. Ела насам,
и ме прегръщай- дълго.. С властните ръце,
когато ме прегърнеш нежно... ще вали..
А когато ти ми се усмихнеш, от далече
за теб ще сплитам дом от слънчеви лъчи.
Не се плаши, не ме оставяй... щом те гоня,
ако си този- знам че няма да те дам,
и ти ще знаеш, че винаги си бил единствен,
дори и изгревите си, до днес, да си изпращал сам.
Виж- направих си крила, с пера на врани,
а ти ще ме научиш да летя. На теб ти вярвам,
безусловно. Не гледай с укор издраните ми длани.
Навярно можеш всичко, аз немога като теб,
но мога да разлиствам смях в скалното поле.
***
Това го знаеш? Хмм..., а знаеш ли това,
което тази нощ до късно ще сънувам?
Сънувам теб в зелените гори. И много, много...
още много тишина. Сега изчезна- аз тъгувам..
Не смея да го кажа.. Дали ще ме попиташ сам?
Защо душата си търгувам и защо не искам,
защо не спра да бягам и да чакам тихо там.
Заклех те, да се случиш.. Във всичката трева!
Само ако знаех, как да вляза в твоите очи,
бих могла да ти покажа топла сребърна слана,
както и дъжда- такъв какъвто само с мен вали...