Помниш ли, исках в пустинята цвете да посадя...

Създадох свои кръгове на Ада
и всички ги пребродих.Не простих
на ни една от своите химери-
една след друга бавно ги горих.
Сънувах ти небе със бели птици.
До кръв издирах твоя бягащ страх.
Отричах те. Играх на мъченица
и падах без сърце в задавящ прах.
Сега рисувам стенеща от жега,
напукана земя, в пустинна дал
и искам да посея цвете...Нега...
Как искам да е живо. Тежка жал
по вените ми плъзва - черна лава.
Вулканите са празни езера,
взривили се от болка, изгорели,
натрупали във себе си вина.
Окъсана, издраскана ще мина
край заградения ти със бодлива тел,
до вчера топъл, а сега изстинал,
нахъсан свят, с надменност дъх поел.
Преструваш се на камък. Непотребен
търкаля се патрон... Димяща цев.
В момент такъв е много, много дребен
копнежът ми. Не струва пукнат лев.

[You must be registered and logged in to see this image.]