19 юли 2010, понеделник

Приказка за Принцеса-поетеса, злата вещица и много други герои, интересна и с поука. За хора с чувство за хумор*.
Приказка за Принцеса-поетеса, злата вещица и много други герои, интересна и с поука. За хора с чувство за хумор*.
Имало едно време една Принцеса. Която била омагьосана. Зла фея-кръщелница я била дарила с липса на талант, но за сметка на това - с огромно желание за изява.
Растяла принцесата умна и красива, но нещо все и липсвало. Един ден тя разбрала какво е то - публика! Да, обаче за да имаш публика, трябва да представиш нещо пред нея.
И принцесата решила - ще пише стихове! Какво толкова, стиховете се състоят от думи, пък тя думи колко знае, ехееее... Речено - сторено. Грабнала Принцесата един остър молив, лист снежнобяла хартия и започнала да пише поезия. Всичко щяло да бъде прекрасно, Принцесата се чувствала така вдъхновена и окрилена от представата за заливащите я вълни от бурни аплодисменти, че и се искало да възпее всичко в своите поеми - дебелата си котка, стомашните си сокове, заврелите си, напиращи води, радиото, което и свирело, докато тя пише, просто всичко.
И пишела ли, пишела...
От време на време излизала на балкончето на будоара си и изчитала натвореното до момента на тълпата придворни, добре дресирани да ръкопляскат шумно и да въздишат артистично. Техният ентусиазъм я окрилявал и тя продължавала да пише още по-настървено. Единственото което, пропускала да забележи били тапите в ушите на слушателите и, но от високо тези неща не се виждат.
Нещеш ли, един ден през царството на Принцеса-поетеса минала една зла вещица. И за беда се заслушала в стиховете на принцесата. Слушала, слушала и колкото повече слушала, толкова по-весела се чувствала. Накрая не издържала и избухнала в такъв силен смях, че тапите от ушите на придворните изпопадали. Получило се малко като в една друга приказка, където едно детенце викнало "Царят е гол!".
Само че тука не било детенце, а зла вещица и не викнала "Царят е гол!", а "Принцесата пише глупости!". Сред придворните настъпил смут. Тези, които понякога забравяли тапите си за уши у дома безмълвно се съгласили с вещицата, но не смеели да кажат каквото и да е от страх. На другите им било все едно, понеже така или иначе не слушали нищо. Възлюбеният на Принцеса-поетеса бил в потрес от наглостта на вещицата. Как дръзвал някой да обиди творчеството на любимата му? Какво, като е истина? Тя Принцесата не се чувствала поетеса, само искала да разказва на всички свои поданици за нещата от принцесешкия си живот под формата на зле премерена реч и очаквала две-три ръкопляскания, нищо повече...Отгоре на всичко как смеела някаква си вещица да заклеймява като глупости най-нежните и съкровени емоции на принцесата - апетитът й и ...малката и нужда!? (Тука вещицата признала, че се е объркала. То не било малка нужда, а някакъв любовно-еротичен порив, обаче стихчето "водите ми се сгряват, сгряват се, завират и навън напират" я подвело и тя си помислила, че на Принцесата и се пишка.) Така се разгневил влюбеният в Принцесата Принц, че му идело да грабне меча си и да се изправи срещу Злото в лицето на наглата вещица! Но вместо това решил да ползва парламентьор. Ка. Парламентьорка. Веднага и изпратил един пощенски гълъб с гневно писмо по адрес на вещицата, в което възмутено описвал гадната постъпка на злото създание. Парламентьорката познавала вещицата (познавала я даже много, много добре, ъъъ...бе...много добре , но за беда - била абсолютно съгласна с нея.) Все пак решила да уважи молбата на кръвно обидения Принц и да положи всички усилия вещицата да престане да разобличава Принцесатаааа.
Всичко щяло да се размине тихо и кротко, ако лакеите на Нейно Височество не бяха пожелали да блеснат в очите и. Ръководени от Храбрия Принц те решили да водят словесна война със Злото. Обаче, ъммм, един бил зает, друг си бил навехнал езика, трети бил прегракнал, та решили да си наемат един Воин на Безразличната Светлина. Той се славел със своята словоохотливост през девет земи в десета.
Смелият Воин приел задачата присърце и потеглил към блатото на вещицата. Надълго и нашироко (ама на много дълго и на много широко) и разказвал как тя няма право да говори истината за творчеството на Принцеса-поетеса, понеже това много я наранявало. И залагал на изконното право на всеки да създава поезия, макар и да му липсва талант за това. Злата вещица съвсем невъзпитано го изслушала, приела неговата гледна точка и се опитала да му обясни своята. Но това така разгневило наемника, че той получил силен пристъп на логорея. Злата вещица, отново съвсем невъзпитано и злобно изслушала новата му тирада и дори в знак на недоволство му благодарила. Бедната, мислела си, че с това всичко е приключило. Но уви, съвсем не било така.
За да обясня престоящите събития, може би първо трябва да направя едно пояснение - Злото в наши дни е снабдено с разни малки и напълно безобидни електронни стражи, които навременно го уведомяват кой е нахлул в тресавището му, как и откъде. И запазват всички електронни отпечатъци на гостите. Именно тези електронни стражи уведомили вещицата, че наемният воин на Безразличната Светлина е разпитвал мъдрия оракул Гугъл за нейната мрачна, бездуховна и бездушна личност, незнайно защо, след което е прокопал тунел от нейното тресавище до Кралство Лилит, където освен като наемник работел и като журналист и водел колонката за културни новини. Та точно там той решил да запознае поданиците на Кралството със хода на битката му в подробности, като отпечатал на цяла страница интервюто с вещицата. Очаквал подкрепата на своите сънародници, но те, незнайно защо мълчали. Дори и Храбрия принц и лакеите, които го били наели.
Вещицата искрено се забавлявала от събитията. Само малко и било тъжно за наемника, понеже тя наистина го харесала - било и симпатично да наблюдава неговите отзивчивост и хъс.
Но...на война като на война. Са казали едни хора. Вещицата решила, че няма да е зле и тя да попита Великия Оракул Гугъл какво знае за наемника. И това, което Гугъл и разказал така смутило нейната душа, че вещицата за пръв път усетила наличието и. Защото Гугъл и разказал, че дори и показал как само преди няколко дни воинът на Безразличната светлина абсолютно в разрез със своите пламенни твърдения, че ВСЕКИ има право да изразява висшите си сърдечни трепети чрез стихове, независимо от липсата си на талант, най-грубо и безцеремонно бил определил стиховете на една друга поетеса от едно друго кралство като бълвоч. Това така разтърсило злата вещица, че тя дълго не можела да дойде на себе си. И точно когато решила, че е крайно време да тръгне към Кралство Лилит и да поиска едно малко каренце във вестника им, чрез което да запита наемника "Що така, бе момко? Къде ти отидоха принципите и благородството?" установила, че последния брой на този същия вестник е бил иззет от всички репове и изгорен на клада. А електронните стражи на блатото писукали, че се е вмъкнал чужденец. Не след дълго вещицата намерила една бележка, закачена на прозореца на къщурката си. На пръв поглед - от наемника. В която той се изказвал привидно мило и леко хапливо. Но втория поглед, подпомогнат от електронните стражи, твърдял, че не лично наемникът е идвал в блатото, а може би самата Фея на Доброто от Кралство Лилит. Явно именно тя е била тази, която е организирала изгарянето на последния брой на "Лилитски новини" и пак тя е предприела инициатива за сключване на мир между Кралство Лилит и Смрадливото Блато.
Това на злата вещица и било все едно, де.
Тя си направила чай от блатни кокичета, запалила една арменска цигара и седнала пред къщурката си, загледана в блуждаещите блатни светлинки.
Никога нямала да може да разбере благородниците и техните схващания за чест и достойнство. Защото не смятала нито за честно, нито за достойно това, да обясняваш на някой колко прекрасни стихове пише, с оправданието, че така го поощряваш. Защото талантът не се научава, той е дар свише и човек се ражда с него. Или без него. И какво поощряваш, всъщност? Това, как неталантливия човек се излага пред публиката? Много добронамерено, няма що. Наистина е трудно да кажеш нещо подобно на някой, наистина той би се обидил от това, но ако умее да мисли, всъщност би трябвало да благодари, че повече няма да става за смях.
Както и да е. Такива били хората. Затова вещицата избягвала да общува с тях. Затваряли се сами с някакви изкуствени догми и норми, ограничавали сами и без това нищожната си свобода, робували на един ужасно странен етикет, според който се усмихвали на всеки, обсипвали го с комплименти до момента, в който му видели гърба. След което усмихнатото лице изчезвало, понякога злобата, понякога завистта, понякога и двете заедно изпълвали грейналите до преди малко очи и комплиментите се сменяли с пълни с отрова думи.
Вещицата допушила цигарата си, влязла в къщурката си и отворила едно томче със стихове.
Тя много обичала поезия, ще знаете.

-----------
*Под чувство за хумор авторката разбира не само това, да можеш да се смееш на другите, а и на себе си. Да се смееш на чужд гръб е лесно...

Публикувано от Poesia Оfendido в 16:11

Етикети: антиеротична антипоезия