Сага в царството на Хадес 1

Събудих се вцепенен от студ. То все е било напиване, ама такова чудо не се е случвало бая време. Опитах се да стана, но едва се помръдвах. Главата ми хлопна в някаква дъска. В ляво- дъска, в дясно- дъска, отпред и отзад- дъски. С ужас установих, че съм в нещо като ковчег и няма мърдане. На всичко отгоре- не просто тъмнина, а някаква катранена тъмнина; то има си хас да си в ковчег и да не е така. И студ, какъвто не бях усещал никога през живота си. Целият бях скован като цепеница и едва помръдвах. Внезапното откритие, че съм в ковчег ме вдърви от страх и скова амбициите ми да се боря. Едва не загубих съзнание. Няколко секунди бях като препариран, после в мозъка ми нещо шавна. Направи ми впечатление, че въздухът беше достатъчно; то ако беше гроб до сега да съм се задушил; усещаше се слаба миризма на някакъв консервант вероятно формалин; колко му е да са ме консервирали като обикновен корнишон в някой консервен комбинат и да ме нарежат на туршия. После ме обхвана внезапен гняв и побеснях. Щом не са ме погребали жив- гадовете проклети- значи е нещо друго. Разкрещях се и се разпсувах съвсем хамалски и веднага чух ехото от гласа си. Това пък какво е; от къде се взе това ехо? Значи съм в достатъчно голямо помещение с достатъчно въздух и акустика. Започнах да съобразявам. Опитах се да повдигна горния капак, но изобщо не помръдна. Направи ми впечатление, че няма нито цветя, нито бонбони, нито бутилки. Що за ковчег е това и що за погребение? Значи каквото и да е, не е никакво погребение, а вероятно предстои такова. Тоест, в такъв случай съм умрял. Умрял ли? Ощипах се, ударих си главата- боли. Значи още съм жив. Защо тогава са ме набутали в този сандък? Почувствувах неистова клаустрофобия. Блъсках, трясках, ритах, накрая с всичка сила изритах задния капак; някаква панта се откъсна , дъската хвръкна с трясък и веднага установих, че откъм краката ми се образува празно пространство. Освен това забелязах, че в сандъка се появи дрезгава светлина. Значи съм свободен. Въздъхнах с облекчение и започнах леко да се изхлузвам назад по посока към изхода. Миг след това се стоварих с цялата си тежест върху някаква маса. Разгледах се в тъмнината, но отначало не успях да различа нищо. Забелязах само, че се намирам в празно помещение с малки прозорци- почти до тавана на всичко отгоре с външни капаци, така че едва се процеждаше през пролуките смътна светлина. Не, не беше гробница, не беше и затвор.
Забелязах няколко маси и шкафове- наредени покрай стената. И свиреп студ, но не толкова свиреп като в онзи сандък. Единствено миризмата на консервант ми даваше повод да си помисля нещо не толкова приятно. Освен това адски ме болеше главата, но това явно беше поради жестокото напиване и ми служеше за доказателство, че съм жив. Придвижих се пипнешком по стената и скоро стигнах до някаква заключена врата. Майната им- сега остава да загубят ключа. Напипах електрически бутон и светнах. Ура, имаше ток! В същия миг ситуацията се изясни. От ясно по- ясно – морга!!!
Веднага се разтичах насам натам и истината се изправи пред мен с цялото си великолепие. Спомних си няколко детайла от снощното напиване. Помня, че се влачех –кьор- кютук по една тъмна уличка в Кючук Париж, паднах край едни казани с боклук и веднага една полицейска кола се насочи към мен. Следващият проблясък беше в друга кола- вероятно линейка на спешна помощ, защото главата ми хлопна в твърд предмет и пред мен изплува размазан образ на някакъв индивид с преметната през рамо слушалка. Не помня единичен ли беше или двоен този образ но слушалката ясно си спомням ; значи беше доктор. Нов проблясък и видях, че натовариха в същата линейка още един човек- на вид клошар и вероятно доста мъртъв, защото го метнаха като дрипа на пода на автомобила и чух да произнасят знаменателната фраза „летален изход”.
Това беше последното, което ми се мярна и после напълно съм изключил до странната ми поява в моргата. Мисля, мисля и се чудя. Тези проклетници или са ме взели за умрял, или - което е по вероятно- са ме объркали в тъмното с онзи мъртвия клошар- колко му е. И сега сигурно мъртвецът лежи в отрезвителя на топло, а аз в моргата –замръзнал като сталактит. На всичко отгоре моргаджиите ми смъкнали дрехите и сега се развявам само с един чаршаф на гърба като същински призрак. Ако влезне някой да ме види в този вид нищо чудно да припадне от страх. Все пак съм извадил късмет, че цялата бъркотия се случи в полунощ, защото, ако беше през работно време като нищо можеха да ме аутопсират и да се събудя с извадени черва на масата. Чунким е лъжа. Разтършувах се тук- там и си открих дрехите в един шкаф; добре, че бяха тук, защото вече се бях оскрежил от престоя си в хладилника и можеше да ме довърши някоя пневмония. Открих още дрехи и парцали- вероятно на други умрели и нахлузих едно яке, защото зъзнех като циганче в този змиярник. Най- гадното беше, че вратите бяха заключени и нямаше как да се измъкна до сутринта ; ща не ща трябваше да изкарам остатъка от нощта тук и да си правя компания с умрелите. Те бяха десетина на брой- млади и стари, мъже и жени; някои аутопсирани, други – не. Усещаше се миризма на трупове. Все пак извадих късмет, че не съм сам. Компанията е великолепна. Още по- оптимистична прогноза се очерта, когато открих в шкафа на моргаджията бутилка ракия- половин литър домашна гроздова. Съвсем достатъчно за една чудесна разпивка. Трябва да уточня, че изобщо не съм битов алкохолик- тоест пия сам само по изключение. Предпочитам хубавата компания и се погрижих да създам атмосфера. Не е хубаво човек да пие сам и да си говори сам. Поради което наредих софрата примъкнах столове и помогнах на моите нови приятели да се настанят край масата, щото се бяха вдървили като пънове и хванали калъп в сандъците; с голям зор ги турих да седнат. Разбира се, подбрах компанията по свой вкус: още трима мъже и две жени; гледах да са по- млади , защото със старците не може да се разговаря; те са или глухи, или съвсем огълфели. Млади, млади, ама не чак толкова млади: мъжете бяха на около петдесет- шейсет тоест- преди и след пенсионна възраст, а жените на около четиридесет, значи горе- долу средна работа. Имаше и едно девойче, красиво като кукличка; отначало мислех да го взема да краси компанията, но се отказах и си го оставих в хладилната камера, защото току виж ме обвинили, че развращавам непълнолетни. В нашата татковина всичко е възможно.
Компанията се оформи и доби тържествен вид. Намерих някакви пластмасови чаши- вероятно от онези дето ги използуват в болниците за по- особени цели, но майната му; няма други. Напълних чашите и извиках: „ На здраве!”
После се „разприказвахме”. На шега, на майтап разговорът се оказа интересен. Те бяха хубави хора. По принцип хубавите хора по- лесно умират.
- Ти какво търсиш тук, бе приятелю?- попитах аз онзи от дясно- загладен и с малка брадичка- на вид шеф на отдел за жилищно настаняване към общината. Напълно синекурна длъжност, но пък доходна.
- Как какво? Естествено, каквото и ти. Имам покана за разговор със свети Петър.
- Ами как можа да пукнеш по никое време, бе човек ; като те гледам има още живот в тебе. Не ми изглеждаш нито гладен, нито съсипан от работа.
- Тя онази секретарката е виновна- отговори сконфузен човекът- Душата ми извади.
- Че ти къде си хукнал на стари години да правиш любов с млади момичета. Това да не ти е салата с репички. Я се виж какъв дъртак си!
- Не е млада; стара е и точно там е проблемът. Няма насита ей! Ако беше някое младо охо!..
- И какво стана, сърцето ли не издържа?
- Сърцето. Запецна нещо, прихлопна и…
- Нищо- успокоих го аз- тя вдовицата ще ти носи бонбони и гевреци на гробищата. Няма да те остави без внимание.
- То е така. Но да ти кажа хем ме е яд, че не си взех навреме нещо по- младо, хем ме е смях като си помисля какво го чака онзи пич- моят заместник в службата.
И човекът задруса коремчето си от смях. Много смешно наистина.
- Младо, та младо!- ядосано се обади какичката отсреща- Все за младо бълнувате, а какво да правим ние с тези четиридесет лазарника и кусур? Прегракнах от ядове, че моят хубостник все пиян се връща, ляга и заспива, а мене ме хваща щръклицата и по цели нощи тропам като таласъм от стая в стая. Яд ме е, че не прескочих при комшията, ама много ме е яд.
- Ами да си прескочила- обади се съседът от ляво- вие женските все със закъснение се сещате за тези неща. Когато хлопнат кепенците. А през останалото време се правите на недостъпни крепости, айде холан!
- А ти бре, защо поне се обаждаш като те знам каква си китка- ядоса се още повече какичката- един път преспа с онази докторката ; направи ли нещо, не можа ли, кой те знае, но цял свят научи за това велико събитие; оставаше и вестниците да пишат какъв си голям любовник. „ Агоп Такворян- великият пловдивски Казанова, разбивачът на женски сърца извоюва нова победа в леглото. Победителят празнува своя триумф днес след обед в ресторант Улпия в Стария град.”
- Майната ти, жено разпасана, много те е яд, че не те опънах и тебе нали?! Гледах те аз, че ти лъскат очите като на разгонена котка, ама не- казвам си- оня ми е приятел, заедно си пием ракията; не върви да му обслужвам жената. Да беше поне десетина години по- млада, да се жертвува човек.
- Да те смлатят онези рогатите дано! Той господ си знае работата. Такива като тебе само там- в пъкъла им е мястото.
- Ами ти да не мислиш, че някой в рая ще те тури. Голяма красота! Като си стискаше кълките си въобразяваш, че това е достатъчно за рая. Да, ама не. Те точно такива ги гонят от там, защото господ е казал: „ Обичай ближния!”
- Чакайте, чакайте приятели, не се карайте, нашият господ- бог ви обича и двамата– намеси другият до мен и чак тогава обърнах внимание, че има попско расо. Погледнах го по- внимателно и работата се изясни. Закръглена от всякъде фигура, червени бузи като на сукалче, една съвсем блага усмивка; познах го, как няма да го позная- нашият поп Харалампи; като се разприказва се сетих. Значи и той е ритнал камбаната.
- Ами ти, бе приятелю- отче Харалампи, за какъв дявол си тук – попитах го аз- като те гледах какъв си добродушко все ми се чинеше, че ще живееш още барем стотина години.
- Ох, чадо и моите години са само толкова, колкото господ е наредил.
- Как стана тая работа?
- Ами как- заради проклетата пукница баш по коледа; помилуй мя боже! Отговявам, значи, с една тава пържоли- такива едни сочни от младо прасенце- и едно дамаджанче Маврудец от Станимъка от избата на дядо Афанасий- блажени и нещо ме присви под лъжичката. Това беше.
- Няма страшно- успокоих го аз- твоята е сигурна, отче Харалампи. При тези богоугодни деяния мястото ти в рая е осигурено и самият бог- отец те чака с дамаджанка Маврудец пред дверите райски.
- Златни ти устата, синко! Ами ти как я докара до тук! Гледам- бая ти се услажда ракийката.