Студено острие в гърба

Да мразя ли със твоята омраза
онези там повехнали цветя?
Да бъдеш непреклонен си наказан
и да загинеш в страшна самота.

В самотата мога само да горя,
да светя над хората в поквара,
пламък ярък на омразата тая,
дори и сам, не се повтарям.

С клеймото на позора ме дамгосваш,
че мислите ми с твоите не спят,
че да си ходиш те оставям, те ядосва
и капят не сълзи, а змийска яд.

В змиярник си превърнала съня си,
от змии венец , със змии дружиш.
И не че те проклинам, но кажи ми
как в деня до мене искаш да вървиш ?

До тебе да вървя в бодлива дреха?!
И всеки трън да се забива в моята плът,
защото дива жлъч е твоята утеха
и само прав и равен виждаш своя път?!

За пътя ли ми съдиш? Или правотата,
че искам да съм ярък, светъл плам?
Че искам злото да прогоня!? Самотата...
Щом прав съм, а кой ти казва че съм сам?

Нима е нужно някой да ми казва...,
щом срещам те из моите градини
да бродиш тайно, като дух наказан
където плюл е с боси стъпки да премине?!

Но все ми е едно в кой бог ти вярваш.
Проклинам , мразя, съдя, но горя!
Това е моята истина. За да наказваш
трябва вяра. След мен ще има светлина.