Тъмна радост, с воал от мрежа в косата,
къде се губиш в тоз‘ ранен изгревен час?
Облечена само в тъга- увивна съблазън,
гори ме и изгаря въздуха помежду нас.

Нощта беше дълга, а небето беззвездно.
Душеше ме мъка, неверна печал.
Не можех да спя, а в душата ми - бездна.
Излязох и скитах, само с моя кинжал.

Алени макове в твоите стъпки цъфтят
листата се ронят, лек в отворена рана
върни се, замрял е, заспал е, светът,
за вълк единак покой никъде няма.

Воят вълчи по мойте ресници се гали
като сълзи, които не съхнат, болят.
Леглото студено, а всички - заспали.
Как чужд ми е този безразличен наш свят.

От земята на слепите, ела си, върни се
там си сянка, а тук- копринена свещ.
Не знам как да те спра, а нощта ето- стопи се
сърцето си слагам в ковчеже- дар, а не вещ.

Гласът ти е нишка, която ме връща
към изхода светъл на тоз лабиринт
от скука и жалост. Как силно прегръща!
На раните мои лечебен е бинт.



лорд Боримир и милейди Деандра