Тъгата ти е
плаха виолина.
С капризни пръсти
я настройва вечерта.
В кафето ти
във сумрака изстинало
печално вехнат
макови листа,
отронени от
вятъра-самотник,
откраднал ги от
някой кръстопът,
където е седял
замръкващ пътник,
отпуснал върху камък
морна плът.
Невидимото някак
приближава
размитите следи
на Вечността,
притичала по
росната морава,
като момиченце
с разпусната коса,
за да разсипе
рой звездици-
светиляшки,
блещукащи и мамещи.
Сълза
приплъзва се по
маковата чашка.
В дланта ми капва.
Тръпка...
Тишина.