Написано с перо от бяла врана...

- И в тоя няма нищо! – Алкх* ядно изрита кухата черупка на голям охлюв, напукана и покрита със странно дъхаща на кокичета пръст, ръждивочервеникава като засъхнала кръв. – Къде е проклетият ключ?! Там пишеше: "... в третата черупка на Helix pomatia*, в градината на Петте бели врани, в скута на Богинята на съня... Когато Кентавърът захвърли Скорпиона в Косите на Вероника и Луната се обагри в тюркоазеносиньо, точно в полунощ на 103-тата годишнина от Отплуването, Вратата ще разкрие Тайната." Ето я проклетата нощ и Луната има цвят на мухлясало синьо сирене, – "Никога не съм вярвал, че Луната може така да посинее" – а в тая буренясала градина има поне 10 еднакви статуи и в скутовете им се търкалят купчина смрадливи черупки. – "Еххх, как мразя този фалшивоневинен дъх на кокичета, събуждащ нежелани спомени!" – Коя от всичките е тази богиня, толкова си приличат?! И отзад напред или отпред назад да броя до 3 в тия кошници с мъртви охлюви?! Reti ventos venari...* Престани да зяпаш тая Луна и ела да помислим заедно, Кхаличе*! Чуваш ли меее!

- Чакай малко, Але. Виж, около Луната пулсира странна светлина, сякаш диша и расте, ето, този един по-дълъг лъч, като светкавица, която, която... показва натам, към онези бодливи храсти с лилави рози зад пресъхналото езерце с някакъв барелеф, не го виждам ясно в тъмното – Кхаличе очерта с пръстче невидимата линия на светлината и краят ѝ свърши точно сред гротескно настръхналите бодливковци, които досега не бяха забелязали, може би защото се бяха сгушили в сянката на голям барелеф с нахапани от Времето бели камъни, с ръждясала и запушена тръбичка, от която някога е бликала водата в изкуствено езерце, сега буренясало и с порутени брегове.

- Ето ги Пазителките – с нотка на насмешка каза абланецът.

На грапавия камък белееха майсторски скулптирани пет снежнобели врани, непотъмнели от времето, със събрани клюнове, които сякаш държаха голяма издълбана роза точно в центъра на барелефа. Тук-там в празните им очи просветваше оцелял по чудо рубин, сапфир, смарагд... и тези полуслепи птици гледаха страшно и със стаен укор.

- Брррр, настръхнах – потрепера нервно с рамене Кхаличе, – сякаш всеки миг ще пуснат розата и ще ни накълват – "Като живи са", пропълзя студ през вените ѝ.

- Стига глупости, момиче... От камък са – и Алкх небрежно чукна със свито кокълче на показалеца си по крилото на най-крайната врана...

"Грааа – гррра – иксссс. Memento moriiiiii*" – като затихващ дрезгав шепот с костеливи пръстчета кошмар се впи в съзнанието им този грак, идващ сякаш от студените гърди на птицата, и абланите отстъпиха пребледнели, споглеждайки се невярващо.

- Сигурно халюцинирам – помисли си Алкх, – от тъмното е и умората, хваща ме шубето май, камъните не грачат.

- Чу ли – прошепна Кхаличе, – тя е жива, аз я чух. Изграчи нещо на древния език, иска да ни прогони.

- Спокс, Кхал, от нервите ти е или пък просто вятърът, дето скубе косите на онези върби там и съска, камъните не грачат.

И все пак, преодолявайки с усилие собствения си страх, той извади от раницата си малко фенерче и освети камъка, на който сега птиците стояха невинни и мълчаливи, сякаш нищо не се бе случило.

- Ето, виждаш ли – не грачат. Давай да заобиколим и да видим какво има в тези твои рози, дето ти ги "показа" Луната – "И без това не остана място, което да не сме преровили, в тях ми е последната надежда. Няма ключ – няма тайна и Гажд ще остави майка ми да умре, мръсното копеле! ... То не че знам къде точно е и Вратата – помисли си той – но щом го намерим, може да ни осени и за коя врата е. Пак ще прегледам картата."

Алкх мина покрай покритите с лишеи и мъх камъни на езерцето, разгърна един бодлив розов храст, убоде пръстите си и изохка ядосано, облиза ярката капка кръв, разцъфнала на палеца му, за миг му се зави свят, но бързо отмина и ... тогава я видя.

Богинята на съня.

Върху огромен къс нефрит, изрязан във формата на лотосов лист с тънки жилчици от бяло злато, очароващо и деликатно сияеше тя, Богинята – като плаха лилия от изумително прозрачен и чист розов кварц. В скута ѝ проблясваха 3 охлюва от лунен камък, а купчина кухи черупки на мъртви Helix pomatia се изливаха чак до края на зеления нефритов лист.

- Не сме я забелязали, защото е легнала – с глас, който дращеше гърлото ѝ и я задавяше, прошепна Кхаличе. – Колко е красива. Не смея да я докосна. Сякаш самата Луна я е изваяла от светлина и музика. За флейта. Нежност с притворени клепачи и аромат на нощни рози...

- Ето го! – прекъсна романтичния ѝ монолог Алкх. – Ето го, ключът е там, усещам го, в тази блещукаща черупчица номер 3 – и той неможещ повече да се сдържи, почти тичайки, се устреми към скута на богинята, впил поглед в големия охлюв в самия край на полите ѝ, от който се процеждаше бледотеменужена светлина и сякаш мамеше да бъде докосната и изпита на малки глътки.

Препъна се в някакъв жилав корен, изникнал от пръстта, сякаш за да го спре, удари челото си в края на нефритовия лист, но след миг се изправи, държейки в треперещата си шепа заветния охлюв. Тръсна го нетърпеливо и в меките треви засия нещо в лилаво.

- Внимавай, ще го счупиш! – захапа го с глас Кхаличе. – Но... това е роза. Това ли е ключът? Сигурен ли си?!

- Не знам. Никога не съм го виждал. Знаем само, че е в охлюва. А вътре има и още нещо – и той внимателно измъкна от прегръдката на студената черупка малка навита на руло бележчица от някакъв странен материал, приличен едновременно на пергамент и на тънък лист от цвете.

Дръпна сребърната нишка – тънка и здрава, която го държеше сгънат, и се зачете.

На езика на Забравения запад е:

"Познават ме и конят, и нощта, пустинята и мечът,
Познават ме и копието, и листът, и перото…"
Абу-т-Тайиб ал Мутанабби
"Аблания потъва бързо в здрача,
отплуват лодките с надежда сетен лъч
и нищите души над люлки скръбни плачат,
а чернокраки демони се кискат с мръсна жлъч.
Забравя Западът за щедрите полета,
за нощите със славеи и смях.
Разкъсват мълнии коприната в небето
и всичко ценно се превръща в прах.
А ключът е във пурпурната роза,
пет човки пазят тайната врата.
Жена и мъж стаената угроза
ще победят. Ще върнат Радостта.
Гаргабела"

- Нищо не разбрах – нацупи по детски устни, готова да заплаче Кхаличе. – Това за съсипаната ни Аблания си го знам. Какви рози, какви човки... мъж, жена?! Къде?

- Кхаличе, белите врани. Отпред, на барелефа, забрави ли?! Розата. Там е ключалката.

- Вярно! Давай... Да видим дали си прав.

Плахо, почти на пръсти, двамата заобиколиха розовите храсти, всеки шибан от тънките камшичета на тревожните си мисли, и заставайки пред барелефа впиха погледи в средата му.

- Прилича на тази роза – прошепна Кхаличе, сочейки с очи това, което държаха белите врани в човките си. – Оххх, страх ме е... Но нали затова ни изпратиха. Трябва да спасим нашия свят. Ако не успеем, ще трябва и ние да отплуваме. И да забравим. Не! Никога! Давай, Але, сложи розата в камъка!

Навъсен дъждовен облак премина пред лицето на луната и стана тъмно и мрачно. Но само за няколко мига. После тя отново засия в странния си, нетипичен блясък, все така прилична на голямо нахапано синьо сирене.

Алкх пое дълбоко дъх, премина по натрошените камъни на езерцето и решително поднесе ключа в строгите човки на Пазителките.

Отначало сякаш нищо не се случи. Но секунда по-късно от небето се заблъска в ушите им пронизителен грак, Луната започна да губи синевата си и да избледнява, а каменните птици потръпнаха и барелефът се раздели на две точно там, където сега ярко сияеше аметистовата роза-ключ. Разтвори се като двукрила врата и пред онемелите и тръпнещи аблани легна блещукащ в дискретна светлина тунел, водещ някъде надолу под розите и богинята от розов кварц. Сякаш дочуха радостното бълбукане на бистра вода, макар езерцето да си бе все така сухо и прашно и чуруликане на невидими птици, и...

- Хайде, Але... да вървим, докато не се е затворило отново – "А как ще се върнем – просветна тревожно в мисълта ѝ, – е, дано отговорът на всички въпроси е там долу."

Вътре светлината бе приглушена и тайнствена, носеше се някакъв фин ароматен дим, бледоментов и рехав, който увличаше и успокояваше, докато сякаш дискретно ги подбутваше напред. В дъното на тунела-коридор се разтвори шепата на голяма кръгла зала, осветена с факли, държани в ръцете на високи кариатиди – колони, подпиращи с високо вдигнатите си леви ръце купол изрисуван с ярки съзвездия и огромна синя Луна, нощно небе, което замайваше и очароваше. Там бяха и Кентавърът, и Косите на Вероника, и Скорпионът – сплетени в свой звезден танц и напомнящи предсказанието. В центъра на залата върху шлифован и оформен като висока маса планински кристал имаше само една голяма книга с тежки кожени корици, от която висеше тъничка връвчица, указваща някоя страница в книгата. Сякаш някой току-що бе спрял четенето си и бе излязъл за малко, например за чашка ароматно кафе или почивка.

Алкх си спомни затворените очи на топящата му се от някаква непозната болест майчица, тежкото ѝ дишане и оная болка, от безсилието да ѝ помогне, която като отровна змия бе впила зъби в душата му и му пречеше да диша. Спомни си малките, свински очички на Гажд*, когато лениво предъвквайки каша от канабис и плюейки в сребърна чаша, излегнат в мраморната си лежанка, му каза: „Донеси ми Формулата! И тя ще живее. Обещавам...“ Смехът му – кален и гадък като него...

"Ще я спася. Непременно!" – И той решително хвана връвчицата и отвори книгата на страницата, която тя показваше.

Чу се нежен звън на камбанки, завихри се спирала от букви и числа нагоре, нагоре и в центъра над книгата като прозрачна холограма затрептя фигурата на красива млада жена с дълги зеленикави коси и кехлибарени очи.

- Коя си ти? – прошепна ошашавената Кхаличе. – Толкова си красива! Какво си?

- Аз съм Последната жрица на езерото – Сиджу*. Знам защо сте тук. И ти – погледна нежно Кхаличе. – И ти – прониза с нереалния си, проникващ под кожата поглед Алкх, който неволно сведе притеснен очи. – Дошъл си, за да откраднеш Формулата на безсмъртието и безжалието, аблане. Но този, който те е изпратил тук, няма да спаси майка ти и да помогне на хората от земите ви. Той те лъже и я иска за себе си. Хората ви ще продължат да измират в Забравения запад и чернокраките ще се заселват в опустелите ви домове.

Кхаличе погледна невярващо спътника си и се отдръпна погнусена и покрусена. "Нима си ме лъгал?! Познавам ли те наистина, Але?" – като плесници изплющяха мислите ѝ върху бузите на свелия поглед абланец.

- Не, приятелят ти не е крадец, абланке. Просто болката е затлачила извора на душата му и тинята е замътила и замърсила мислите и чувствата му. Той ще избере правилното решение... – сякаш прочела мислите ѝ продължи жрицата.

- А то е ... ?! – попита с отчаяние в гласа младата жена.

- Ще разбереш. Много скоро. А спасението на вашите хора е тук, скъпоценна, при мен – и жрицата извади от гънките на ефирната си дреха няколко стръка от силно ухаеща билка, напомняща магданоз. – Това е геренида. Тя ще пречисти въздуха и ще прогони чернокраките, които сеят зараза и смърт в селата ви. Ще ви дам и Сефид* и Сиах* – бялото и черно на душите ви. – При тези нейни думи две малки зверчета, едното – черно, а другото – бяло, пухкави и дребни, заподскачаха и се загалиха в полите ѝ. – Те ще ви помогнат да се излекувате отвътре, защото омразата, завистта и егоизмът са заразили телата ви и само билката няма да е достатъчна. Само чистите ви мисли и любовта ще развалят черната магия и забравеният Запад отново ще възкръсне и Отплувалите ще се завърнат. Но трябва да побързате. Точно след петнадесет минути ще се отвори още една врата, горе в скута на Богинята на съня, която ще се събуди, за да ви изпрати и отново ще заспи вечния си сън – от другата страна, на ден път е вашият Запад. Той очаква своите спасители, за да се сбъдне предсказанието, което носиш в джоба си, абланецо – усмихна се ефирното създание.

Целуна Сефид и Сиах и ги подаде на Кхаличе, която ги стисна в прегръдките си и нежно им заговори нещо на древния език.

Алкх взе внимателно крехките стръкчета геренида, положи ги грижливо в раницата си и прошепна: "Благодаря! За всичко!"

- Майка ти ще живее, абланецо. Дълго. Ще отгледа и децата ти, ще се радва на съживения ви Запад, заедно с всички вас. Тръгвай, момче.

Жрицата избледня, превърна се в тъничка струя дим и изчезна в звездното небе на купола. Книгата се затвори, а тунелът ги изведе навън, където пред абланците засия розовата Богиня на съня. Тя ги чакаше, за да ги върне в техния свят.

За да спасят Забравения Запад.

*************************

*Алкх – помощ (древнобълг)

*Helix pomatia – градински охлюв (лат.)

* Reti ventos venari – Да ловиш с мрежа вятър (лат.)

* Кхаличе – езеро (старобълг.)

* Memento mori! – Помни, че си смъртен! (лат.)

* Гажд – мръсен (диал)

* Сиджу – сладко питие

* Сефид – бял (фарси)

* Сиах – черен (Фарси)