Ранно пролетното сиво

Бялата ми нежна зима
ще угасне, ще издъхне
във прегръдката на пролетното сиво –
мокро, лепкаво и каляво ръждиво,
непознало блясъка на скрежните брилянти,
нито чуло месата на белите й хали,
безразлично и безлично в кал земята ще удави.
Радостно ще се разлее по градинки и полянки /колко жалко!/,
мръсни локви ще превземат гушнати до вчера в преспи
уличните тротоари.
А дърветата със голи клони,
като черни скелети самотни
ще навяват скръб по миналата зима,
що обличаше ги в бални бели рокли –
пухкави, искрящи и ефирни,
а край тях снежинките – деца невинни,
падащи, въртящи се, танцуващи, немирни,
и … земята цялата във бяло,
като булка, като нов лист и начало,
от което ражда се надежда нова и любов, и вяра!
А сега… с грим размазан ли е?
Мигар всичко е било измама?
Грозни са дръгливите дървета в двора,
дето с голи остри клони ме бодат
и ми навират нежелана истина в очите.
Снежният човек във сивото стопи се
и сега е просто локва, във която
ранно пролетното слънце упорито бърка.
После с калните си пръсти пише нещо по стъклата –
заклинание, с което чакам да изгони сивотата.