В Страната на розовите глухарчета всичко вървеше наопаки. Денем беше сумрачно и грееше голяма тюркоазена луна с двете си лилави малки лунички, които танцуваха и се гонеха до хоризонта и обратно, рисуваха точици по крилете на най-високо летящите птици и разрошваха жълтите облачета. Нощем над стихналата страна изплуваше Сребърното слънце. То свиреше на арфа, седнало на кристалния си трон и към земята като нежни пухчета падаха вълшебни нотички и който си уловеше нота, му се сбъдваше по 1 желание. Тогава в реката излизаха Мърморещите бобри и започваха да строят вечните си бентове, които денем Рубинените рачета разваляха. Бабите иви край брега плетяха дълги шалове и вплитаха в тях бисерчета-капчици от водата. А розовите глухарчета цъфтяха, прецъфтяваха и молеха немирния Вятърко да издуха силно-силно пухчетата им виииисоко нагоре, чак до небето, откъдето после като нежни балерини да се спускат надолу, въртейки се и пръскайки многоцветен, блещукащ прашец. Той озаряваше козинката на белите зайчета, които живееха в големите манатарки гъби и тя ставаше красива и мека като коприна. Те скачаха и се премятаха по нацъфтелите поляни, а дядовците охлювци бааавно изпълзяваха върху нагретите от слънцето камъни да стоплят старите си кокали и да си побъбрят на чаша билков чай и макови бисквитки.
Един ден, т.е. нощ /нали вече ви казах, че в тази страна нещата вървяха наопаки/ от някакво далечно място прашен и уморен до сънливо бълбукащата рекичка на Розовите глухарчета се спря непознат странник. Загърнат в дълга люлякова пелерина, слаб и върлинест, свали от гърба си изглеждащ доста тежичък, кърпен тук-там чувал и с въздишка на облекчение подпря гръб на една от ивите баби. После измъкна отнякъде тънка флейтичка от слонова кост, притвори очи и засвири. Сепнати горе Луната, двете й лунички и Аметистовата комета изтърваха картите от обичайната им за това време игра на канаста и те се посипаха надолу като издухани от вятър есенни листа. Но какво става?! Тази мелодия?! Толкова позната. И така далечна. Идваща сякаш от преди Времето, от някакъв смътен спомен, че нещата не винаги са вървели наопаки и Луните и Слънцето, денят и нощта са си били по местата, както навсякъде по света. Не че така не бяха щастливи.... Всички бяха привикнали с този ритъм на живот, но.... "Кой беше този тайнствен странник и защо събуждаше с музиката си забравен копнеж и посърнала радост?!" - питаха се и Розовите глухарчета свили тревожно настръхналите си зелени листенца. - Защо бе дошъл тук? Каква бе неговата цел? И какво носеше в този тежък, прокъсан чувал?
С бавни стъпки към странника пристъпи Старейшината на гномчетата-ковачи, които живееха в корените на стария вековен дъб-великан и главен отговарящ за реда по тези места:
- Тъжна е мелодията на флейтата ти, странниче. Кой си, какво те носи по нашите места? - един поглед в тъмните като нощ очи на непознатия накара стареца да потръпне и за миг да съжали, че го е заговорил, защото в тези бездни видя себе си, но не сега, а като малко джудженце сгушено в прегръдките на майка си.
Този незнайно защо дошъл тук явно имаше способността да връща времето и да показва миналото, което, може би, сме искали да забравим.
- Питаш ме кой съм ли, Излюдин син?! /откъде ли знаеше името му - се зачуди Старейшината - та той никога не бе го виждал/ И какво правя по вашите земи.... Забравил си ме. Аз съм синът на Роксана - бялата магьосница, която полудя и преобърна света ви наопаки, когато изгорихте самодивските й дрехи с които се срещаше със своите сестрици по самодивските празници. Неразумно подучени от дъртата вещица на реката, която й завиждаше за неувяхващата хубост и младост и реши да я погуби. После.... ти не помниш и това - нощта стана ден, а денят - нощ, Луната се блъсна при сътресението на световете в стената на безвремието и й се отчупиха две парченца, които сега светят около нея като малки лунички, а тя още носи пукнатината от раната. А мама отряза косите си, изплете ми златна люлка от тях и ме остави в пещерата при джуджетата - ковачи, които й бяха приятели, превърна се в бяла чапла и отлетя някъде далеч оттук. /да, Старейшино - твоята майка ме отгледа, заедно с теб, но когато пораснах и реших да потърся мама из чуждите светове, чух, че вбесена от това, че съм оцелял и сте ни помогнали, старата вещица на реката най-после успяла да затрупа пещерата ви и много джуджета загинали. Загинала и майка ти. А тези, които останали живи, поведени от баща ти се преселили в корените на дъба, забравили какво е било и къде са живели преди. И всичко във вашия свят започнало да живее ден за ден, нощ за нощ, орисано щом затвори очи, когато ги отвори отново да не помни нищо. Затова не ме помниш и ти./
А защо съм тук сега....?! Не, не е за да мъстя за причиненото на моята майка. Донесох ви избор - дали да продължите да живеете наопаки и без спомени или да си върнете света от преди промяната. Старата вещица преди да умре е оставила този чувал на внучката си, добра моя приятелка, която живее в един съседен на вашия свят, на белите рози и на сбъднатите желания. Последните й думи са били, че това, което е в чувала може да поправи сторените злини. Едното е Миналото - тежък мраморен блок, а другото е Бъдещето - леко бяло перце.
Мона, моята приятелка смята, че трябва да ви го дам, защото да се живее без спомени и мечти за бъдещето, ден за ден, нощ за нощ и наопаки.... - това не е истинският живот.
Замислен започна да дърпа дългата си брада Излюдин син - "Тежък избор си ми донесъл, сине Роксанин. Погледни наоколо - всичко е застинало в едно кротко спокойствие. Как сега да преобърнем всичко наопаки?! Дали тази промяна ще е за добро или тежестта на спомените, които не винаги са щастливи и светли, няма да разруши и погуби покоя и безгрижието?!
- Всеки има право на спомени, старейшино. Казват, че на децата си можем да завещаем 2 неща – едното са корени, а другото – криле. Решавай...
Дълго мисли старото джудже, а странникът, отново притворил очи, засвири на фината си флейта и сладостни и томителни звуци танцуваха с пухчетата на глухарчетата и капеха като падащи звезди в рекичката подплашвайки дребните рибки.
„Добре, кажи какво трябва да направим, за да стане това, което казваш и дано да е правилно“ – реши най-накрая Старейшината.- „че и нощта /обърнат ден/ преваля.“
- Извикай Денохорик, най-големият майстор каменоделец при джуджетата ви. В чувала освен мрамора и перцето вещицата е оставила и инструменти, с които избраният скулптор ще изкове промяната. Те са вълшебни и сами ще покажат на майстора какво трябва да извае от камъка. Когато в ръката на фигурата – минало се постави перцето – бъдеще, светът ви ще заспи и ще се събуди друг – денят ще си е ден, нощта – нощ, няма да забравяте, щастието ще си е тук, но всяко сторено зло ще е забравено и простено. Тази промяна може да е малко болезнена и на сутринта да ви наболяват главите, но ще е за кратко. После.... Бъдещето е във вашите ръце. Не се плаши, Старейшино, ще се справите.
Послушал го Излюдин син, повикал Денохорик и щом му разказал какво трябва да направи, майсторът се захванал да сътвори промяната. Камъкът от чувала бил странен, твърд и студен, някак неохотно се поддавал на обработка, но инструментите, както казал Повет /така се казвал синът Роксанин/ наистина били вълшебни и малко преди да се изтърколи по небето Сребърното слънце, за да замени луните, фигурата била готова. И това била.... - о, това била самодивата Роксана, с дълга коса от мраморна дантела, с вперени в далечината очи-бездни, които малко плашели, щом се взреш в тях, но Повет извадил изпод тъмното си наметало два съвършени златножълти сапфира и когато ги поставил на мястото на очите й, те заблещукали с мека, успокояваща светлина, а когато в нежната й протегната длан поставили перцето – бъдеще... в миг, както в една прааастара приказка за Спяща принцеса всичко живо в Страната на розовите глухарчета потънало в дълбок сън.
Дали бил кратък този сън или дълъг, никой не знае, но когато отворили очи, странникът си бил отишъл, на небето греело слънцето, но не било сребърно, а ярко златно. Облачетата били бели и пухкави, рекичката – пенлива и чиста, под най-старата ива-баба гордо се изправяла мраморната фигура на Роксана с бялото перце на дланта, греели ярко сапфирите й - очи и всичко било... хубаво. Явно промяната била се случила. И това било за добро.
Нямало сътресения и наранени, както казал Повет някои по-чувствителни джуджета се оплаквали за кратко от слабо главоболие, но до вечерта при всички то отшумяло. Дошла нощта – тъмна и прохладна и над бълбукащата вода, както е навсякъде по световете изплувала Луната – сега тя била цяла, без пукнатини, а малките й лунички се били превърнали в най-ярките звезди на небосклона и свенливо се гушели в сянката й.
Оттогава изтекло много време, но в страната на розовите глухарчета царял мир и добро, миналото не се забравяло, но в него нямало нищо, от което да се срамуват, в настоящето всички си помагали и се радвали на постигнатото, а бъдещето долитало с криле от нежен бял пух, за да напомни, че и корените, и крилете са много важни. За да си струваме. И да ни има - в този кръговрат, наречен живот.
Пон 27 Апр - 20:57:12
И много красота, и много мъдрост. 
