Стихия

Слънцето запали голото поле,
северният вятър рецитира строфи,
а снегът се рее в тъмното небе,
облак в сиво-синьо, като приказка се носи.

В тебе тлее тъмен въглен от стихия,
попаднал е дълбоко в твоята душа.
И без да искаш, сякаш с някаква магия
влива се във вените ти, прогаря ми дланта.

В огъня, на кладата ще пламнат
без капка жал илюзиите излишни.
На пепел нека се превърнат
и егото, мечтите, страховете хищни.

А казах ти, как не умея да танцувам,
как мракът безпощаден ме държи,
Сега пък ще разкажа как бленувам
да съм в снегът топящ се в твоите коси.