Поклон в храма на Мнемозина

04 12 79

Поклон в храма на Мнемозина
/В чест на Петя Дубарова/

…Мамичко, аз идвам.
Случаен лъч по лунната дъга-
една сълза, една молитва,
протуберанси от тъга.

По своя път букети съм събрала-
безброй най- хубави цветя.
Последен път, последно разцъфтяли-
Цветя. Цветя. Цветя.

И всеки цвят за мен ще ти нашепва.
И всеки смях, и всяка тишина…
Цветя, цветя- безкрайно детство
и светлина, и светлина…

Аз може би в плача съм на цигулка.
Вълна и чайка може би съм аз.
И песен може би, и ручей, и светулка.
И детски смях, и птичи глас.

Но чакай ме! В безсънна нощ ме чакай
да дойда пак на спомена с лъча.
Ще влезна, ще поседна малко,
ще помълча, ще помълча…

Ще идвам с песента на птица,
със капчиците утринна роса,
с усмивките на моите връстници -
един мираж, една сълза.

Аз все ще се отбивам, мамо,
при моя малък пъстър свят,
при младостта си неживяна-
от рано стъпкан цвят.

В измислени безпътици се лутах,
в измислени пожарища горях;
видях, видях над плажове безлюдни
безброй звезди и звезден прах.

Но, мамичко, дойдох и си отивам
на спомена в залязващия здрач-
една тъга, една молитва-
среднощ като нестихващ плач.

Тя падна мамо- моя синя птица-
със писък от пречупени крила.
Разстрелен екот, гаснещи зеници.
Мъгла. Мъгла. Мъгла…

Понякога ще се завръщам-
самотна сянка и самотен звън.
Камбана. Фар. Смълчана къща.
Раздяла. Прошка. Сън…

Р